Тъмната страна на... Вселената

Ако посетите това място, вероятно за Вас няма да останат много тъмни места от Вселената. Но е интересно, че на графиката се вижда, че имаме огромни тъмни петна, които ни предстои да изследваме! Как ли са се получили, след като уж виждаме във всички посоки? Какво ли има там? Може би "всичко останало"...? :)

Оживялото изкуство

Ето това ме изкефи особено! Вдъхновяващо, впечатляващо, пир за очите! С много готини препратки към Ешер. Изобщо - удоволствие за сетивата!

Да си нарисуваш... музика

Ето тази новина поднася нещо наистина креативно и интересно. Бих опитал това нещо. Определено. Да. Идеална занимавка за деца, също така.

Машина на щастието

Изобретили "машина за щастие". Много добре! Много полезно, много необходимо. Особено в дот-би-джи. Тук трябва за всеки да има такава, даже ако може да има и обществени - в градския транспорт, по пазари, гари и прочее натоварени места.

Друг е въпросът, че така лекуваме не причината, а следствието и ефектът ще е краткотраен. Но по-добре малко, отколкото хич, нали?

Mr. Blue Sky

Бях още малък (не, че сега съм много по-голям), когато чувах популярни мелодии на световни изпълнители да се въртят като шапки на предавания, като фон на реклами и т.н. Тогава им се радвах, но по-късно чух какво е "авторско право" и бях подразнен, защото бях сигурен, че в малка България едва ли някой плаща на Жан-Мишел Жар авторски права. Примерно.

Към 2012-та година нещата сигурно са различни. Макар че човек може да си свали от нета каквото си иска за лична употреба, ползването на световни мелодии ефирному вече се среща рядко. Последния такъв случай е течащата в момента реклама на един от мобилните оператори, които са впрегнали Джеф Лин и компания, за да промотират новата си корпоративна идентичност. Не знам дали ЕЛО печелят по нещичко от всяко завъртане на въпросната реклама. Но понеже слушам някои определени радиостанции забелязах, как с появата на въпросната реклама, оригиналът на Mr. Blue Sky започна да се върти всеки ден поне по веднъж. Не, че ЕЛО нямат и други песни, но в момента това се чува. Явно някой във въпросния мобилен оператор хитрее. Или си плаща на радиата. Но аз продължавам да се чудя - какво получават ЕЛО от това...

И, за да уважим хората, ето какво са сътворили, без мобилни "украси":

Sun is shinin' in the sky
there ain't a cloud in sight
It's stopped rainin'
ev'rybody's in a playin'
And don't you know
it's a beautiful new day
hey
hey

Runnin' down the avenue
see how the sun shines
brightly in the city on the streets
where once was pity.

Mister Blue Sky
is living here today
hey hey

Mister Blue Sky
please tell us why
you had to hide away for so long (so long)
where did we go wrong? x2

Hey
you with the pretty face
welcome to the human race.
A celebration
Mister Blue Sky's up there waitin'
and today is the day we've waited for
hey
hey

Mister Blue Sky
please tell us why
you had to hide away for so long (so long)
[ From: http://www.metrolyrics.com/mr-blue-sky-lyrics-elo.html ]
where did we go wrong?


Hey
there
Mister Blue
we're so pleased to be with you
look around
see what you do, ev'rybody smiles at you x2

Mister Blue Sky
Mister Blue Sky
Mister Blue Sky

Mister Blue
you did it right

But soon comes Mister Night creepin' over

Now his hand is on your shoulder
never mind
I'll remember you this
I'll remember you this way

Mister Blue Sky
please tell us why
you had to hide away for so long (so long)
where did we go wrong?

Hey there Mister blue (sky)
we're so pleased to be with you (sky)
look around
see what you do (blue), ev'rybody smiles at you.

(choir singing)

То


То е като бюро с чекмеджета –

едно над друго, скътани добре.

Често ми го правят на парчета.

Просто… някакво… едно… сърце.



А във всяко чекмедже – история.

Но не случайна – пълен сериал.

Страст и радост. Щастие. Симфония.

И после идва същият финал.



Поредно, незавидно, тихо утро.

Напълних вече всяко чекмедже.

Дали ако си взема друго бюро,

ще мога да ти подаря… сърце?

Приказки

Приказки. Кой не обича приказки! Хората винаги са се въртяли около приказките и историите. Да, детските наистина ги наричаме "приказки". А за големите? Различно. Понякога са във вид на ТВ сериал, понякога - жълта преса, понякога роман от Стивън Кинг или който ви е любим автор. Или книга-игра. Или поредната игра, на която трепеш де що мърда и е грозно. А в най-ново време - просто блог :)
Във всички случаи хората обичат историите и ги купуват. Дали с пари, дали с внимание, дали с препоръки - историите вървят. А най-вървежни са добрите истории. Кои са добри ли? Е, ами това е и изкуство - всичко е относително - добри са тези, които на нас ни допадат.

И така, да добавим тук 3 линка, които намерих:

http://deteto.evo.bg/mp3.html
http://www.avtori.com/categories/4.html
http://ljube.com/278/

На тези места има детски аудио-приказки. Още един начин за споделяне на истории...

Те

Те се срещат на прага на залеза –

там, където започва нощта.

Недокоснати още. Нечакани.

Те се срещнаха просто така.

Те рисуват съзвездия с мъниста

(взимат с шепи от морското дъно).

Те мълчат. Те се смеят наистина.

И нехаят, че всъщност е тъмно.

Те се взират в очите на другия

и в дъгата под лунни лъчи.

Бяха двама и бяха си чужди –

пак са двама, но с общи мечти.

Тя

Тя се влюбва в луните по здрач

и звездите из космоса дири;

тя по Млечния път е ездач –

еднорог до косите ѝ цвили.

Тя събира ти изгреви в шепи,

от които разлистват цветя.

Тя те буди с целувките леки

като стон на игрива сърна.

Тя е всичко, което мечтаеш

(даже всичко, което не си).

Смелост имаш ли да си признаеш,

че изгубен си в тези очи?

Приказки по радиото

Когато бях малък на размери (на акъл - не знам), в 6,50 сутрин по радиото имаше приказки. Никога не тръгвах на детска без приказката. Това ми беше малката утеха за досадното ранно ставане.

Можете да чуете приказка по радиото в 18,25 в делничните дни, след новините, по Христо Ботев. Не знам как са избрали часа, но приказките са хубави, с поука, както се казва. Или поне аз намирам такава :)

Вино от глухарчета

Не помня точно кога прочетох тази книга. Може да е било като бях малък, а може и да е било съвсем скоро. Сякаш това е можело винаги да се случи и винаги да остави в мен една и съща трайна следа. На нещо топло, нещо лично, нещо съкровено, нещо... като част от мен.

И макар някога да бях особено впечатлен от историята за горенето на книги от пожарникарите, то именно това вино ме е опиянило най-трайно. И особено финала:

...
Върнаха се в къщи и завариха дядо си сам на прегорялата, олисяла ливада да бере последните глухарчета. Заеха се да му помагат мълчаливо, но по едно време Дъглас, приведен в собствената си сянка, се обади:

— Том, как мислиш, щом тази година измина така, другата каква ще бъде — по-хубава ли, или по-лоша?

— Откъде да знам? — Том се опита да изсвири нещо на стебло от глухарче. — Не аз съм го майсторил този свят. — Позамисли се и додаде: — Макар понякога да ми се струва, че аз съм го създал. — И той плюна щастливо.

— Имам едно предчувствие — обади се Дъглас.

— Какво е то?

— Идущата година ще бъде още по-чудесна, дните ще са по-светли, нощите по-дълги и по-черни, повече хора ще измрат, повече бебета ще се родят, а центъра на всичко ще бъда аз!

— Ти и още два милиарда други като тебе, Дъг, недей забравя.

— В ден като днешния — прошепна Дъглас, — чувствам, че ще бъда само и единствено… аз!

— Ако ти потрябва помощ — засмя се Том, — викни, и ще се притека.

— Че какво може да помогне едно десетгодишно братче?

— Десетгодишното братче догодина ще е на единайсет. Всяка сутрин ще развивам света като гумената вътрешност на топка за голф, а вечер ще го навивам отново. Ако ме помолиш, може и да ти покажа как се прави…

— Ти си полудял.

— Такъв съм бил — Том кръстоса очи, изплези език — и такъв ще си остана!

Дъглас се изкиска. Слязоха в мазето с дядо си и докато той отделяше цветенцата от стеблата, те се вгледаха в цялото изминало лято, подредено по полиците и пробляскващо в неподвижни потоци — в бутилките с вино от глухарчета. Номерирани от едно до деветдесет и някое, шишетата от доматен сок, почти всичките вече напълнени, грееха в здрача на избата, по бутилка за всеки преживян летен ден.

— Ех, какъв чудесен начин да се съхранят юни, юли и август. Гениална работа.

Дядо им вдигна глава, позамисли се над думите и се усмихна.

— Във всеки случай по-умно, отколкото да скътваш разни неща на тавана и там да ги забравяш завинаги. Така поне можеш посред зима за миг или два отново да преживееш летния ден, а изпразнят ли се бутилките, тогава вече лятото си е отишло наистина, не е оставило подире си нищо, над което да се вайкаш, никакви сантиментални парцалаци, над които да се препъваш през следващите четирийсет години. Чисто, бездимно, полезно — това е то, виното от глухарчета.

Момчетата оглеждаха подредените бутилки.

— Ето го първия ден на лятото.

— Това е денят на новите гуменки.

— Вярно! А ето и Зелената машина!

— Прахоляк от стадо бизони и Чин Лин Су!

— Врачката Таро! Самотника!

— Това лято не се е свършило — заяви Том. — И никога няма да свърши. Защото аз завинаги ще помня всичко, което се е случило през всеки един ден на тази година.

— Ами, уви, свърши се, преди още да е започнало — обади се дядо им, който развинтваше винарската преса. — Не помня нищо освен някаква си нова трева, която не трябвало да се коси.

— Шегуваш ли се?

— Не, драга мои, не, Дъг и Том, с годините дните започват да се сливат… не можеш да ги различиш един от друг…

— Нищо подобно! — ядоса се Том. — В понеделник карах летни кънки в Електрическия парк, във вторник ядох шоколадова торта, в сряда цамбурнах в реката, в четвъртък се строполясах от една лозница, какво ли не се случи през тази седмица! А днеска, днешния ден ще го запомня с това, че листата са започнали да червенеят и да жълтеят. Скоро ще се настелят по ливадата и ще започнем да скачаме върху купчините от листа и да ги палим. Днешния ден ще го помня завинаги! Никога няма да го забравя, сигурен съм!

Дядо им погледна през прозорчето на избата към дърветата, които се поклащаха от хладния вятър.

— Разбира се, че няма, Том — успокои го той. — Няма, разбира се.



....


Дъглас затвори очи.

Юнските утра, юлското пладне, августовските нощи бяха отминали, свършили се бяха, отлетели бяха завинаги, само чувството за тях се беше запечатало в ума му. Сега пред него се задаваше цяла една есен, една бяла зима, една хладна и зеленееща пролет, в които да си припомня и да си прави равносметка за изминалото лято. А и да е забравил нещо, нали в мазето беше виното от глухарчета, отбелязано с ясни цифри за всеки един от преживените дни. Ще слиза долу често и ще се взира право в слънцето дотогава, докато усети, че го заслепява, сетне ще затваря очи, ще оглежда прогорените места, мимолетните белези, които танцуват по сгорещените клепачи; ще реди, ще пренарежда всяко пламъче и всяко отражение, докато рисунъкът се прояви ярък и чист…

от http://chitanka.info/text/4068/23

 RIP, Ray Bradbury !

Честит празник!

Да се самопоздравя за празника:

(:

Амин

Тъкмо бях почнал да си правя колекция на разни красиви неща из нета. Един такъв блог с кутии с интересни неща е изтрит. Жалко. Имаше хубави работи там. Вдъхновяващи. Не знам защо хората обичат да развалят нещо направено? Както бях споменал, унищожаването изисква доста по-малко усилия от съграждането. И продължавам да се удивлявам на това. Предполагам, че всеки си има неговите обосновани причини.

С махането на този блог остава едно бяло петно в матрицата на интернета. Малко музика за запълване:

П.П. За да разберем дали луната е Растяща, трябва палецът ни да е отляво на сърпа, не отдясно. :)

Бъдещето сега

Ето нещо, което сме гледали само по филмите ("Специален доклад"): http://phys.org/news/2012-05-motion-finger-happy-gesture-video.html И то само за 70 гущера...

Как да не обича технологиите и науката човек!

Цивилизациите

Много неща са написани за това що е то цивилизация. И какво я кара да умира.

Тия дни, като гледам какво става у нас, все повече се сещам за тази тема.  Развъждаме (буквално!) огромни количества необразовани, невъзпитани и неинтегрирани граждани, които са ценни единствено с правото си на глас. През останалото време – кради, кради и пак – кради.

Това е неприятно бъдеще, тъй като те се увеличават, а останалите – намаляват. Ако бяхме държава като хората, след време да се съберат на едно място и да си се отделят – като Косово и – както ще стане – Македония. Да, ама не. Те нямат пример за държава и чувства за такава. Нямат принадлежност и традиции в това отношение. Поради което никой няма да направи нещо такова, ами чисто и просто все повече и повече ще западаме.

Това е.

Ако Рим е паднал от варварите, България ще падне от местните.

И какво следва да се прави? Цивилизовано ли е да отвърнем с пропорционална сила и посока на въздействието, което оказват? Или благодарение на това, че такъв тип поведение е „нецивилизовано“, да не предприемаме нищо? И ако предприемем, в кой момент да прекратим, тъй като урокът е научен? Особено при несъразмерни възможности на двете страни. Това е дилема на прогреса, отиваща както далеч назад, така и далеч напред във времето. Не само смачкването на ацтеките от Кортес е подобен пример. Защото намирането на извънземен живот от нас на друга планета, или нашето намиране тук от гости от далечни светове, би ни сблъскало с подобни въпроси. И подобни несъразмерности. „Всяка напреднала наука е неразличима от магия“, бе казал Артър Кларк. И ние може да не разберем една напреднала технология. И дали тя ни помага, или не. И кое е добро и кое лошо? Вечни въпроси, които имат отговори единствено при разглеждането им с определена отправна гледна точка. Във всички останали случаи те висят във въздуха без отговор и без движение. Няма добро и лошо, има само възприемане на такива. „One man’s meat is another man’s poison“ са казали отвъд Водата и не са сбъркали. Прочее, най-известните автори на фантастика идват именно от там, макар че далеч не са единствени и – вероятно – не са и най-добри. Но това е друга тема. Както казахме – добро и лошо са относителни.

Склонен съм да си мисля, че овладяването на висши технологии е свързано и с висши ценности от гледна точка на морал и философия, на дисциплина и – в крайна сметка – цивилизация. „Разум“ – като определение за разумен живот, включва и „разум“, като действително смислени действия. Така че би трябвало да са свързани двете неща. Така че си мисля, че по-правилният избор или действие би било именно на по-напредналата култура. Или цивилизация, в зависимост от сблъсъка. Защото би имала повече „разум“. Ако не е така, думата „еволюция“ би се обезсмислила, а това едва ли е реалистично в тази вселена. Иначе би било голямо похабяване на ресурса.

Онзи изплезен нобелист с рошавата прическа сигурно ни се присмива от някъде. Сигурен съм.

П.П.: след последното оцветяване на паметника на съветската армия в София, съм изумен от реакциите на хората. Нима споменът за хора, загинали във война, е нещо лошо? Нима те не заслужават паметник? Нима така почитаме мъртвите? Това ли е чувството ни за история и принадлежност? Това едва ли е цивилизовано. Рушенето и унищожаването на нещо съградено е де-градивно не само като изпълнение, но и като начин на мислене. Изключваме случаите на премахване на нещо старо и ненужно, за да се направи нещо ново и работещо. Но паметници? Къде са всички паметници от Борисовата градина? Къде са още много бюстове и по-малки паметни знаци от други градинки или обществени места? Тази ли нация иска да се нарече „европейска“ и цивилизована? Какво се построи, след бутането на мавзолея?

Много въпроси остават без отговор, тъй като отговорите не са по вкуса на някои. Но това не ги прави грешни или неправилни. Заравянето на главата в пясъка не помага на никого, освен на пясъка – да влезне малко свеж въздух. И колкото повече унищожаваме и не учим децата си да пазят, толкова по-зле за нас. Защото да се руши е лесно, трудно е да се гради. Движението по инерцията на най-малкото съпротивление рано или късно води единствено до… инерция и нищо повече. Нищо градивно, стойностно, заслужаващо уважение и памет.

Може би сме си заслужили съдбата, тогава? Да идват варварите. По-бързо по възможност.

Dark side of the Moon?

Една интересна иначе статия, разказва защо Луната ни е обърнала само лице (или само гръб, зависи от настроението).

Всичко щеше да е прекрасно, ако в статията се обясняваше защо точно едната страна на Луната е обърната към Земята. От предложеното обяснение става ясно защо е различен химичният състав, но това се явява именно следствие от тази обърнатост, а не причина.

Или нещо пропускам?

За идеите

Идеите са странно нещо. Едно такова – вари го, печи го, пък то – своето си знае.

„Ако аз имам една ябълка и ти имаш една ябълка и си ги разменим, всеки ще има по една ябълка. Ако аз имам една идея и ти имаш една идея и си ги разменим, всеки ще има по две идеи.“

Това е основната теорема на идейното строителство.

И да знаете, че има съществена разлика между даването на акъл и даването на идея. Идеята е онова, което буквално ти „светва лапмите“. Изведнъж. А даването на акъл го може всеки – даже и тези, дето нямат какво да дадат… Както се казва – "накарай мързеливия на работа, та на ум да те научи". Не е случайно това, казвам ви.

Едно от най-неприятните неща за всяка идея е нейното право. Авторското, нали. Казана дума – хвърлен камък. Измисляш нещо, но не си правиш труд да го патентоваш, прономероваш и прошнуроваш и в един прекрасен момент се появява някой „гений“ и казва – вижте какво съм измислил. Измислил си, ама друг път. И те доядява, донякъде, че са те окрали, но пък и ти става приятно, че това, което си си мислел, наистина работи.

Така че когато човек има идеи е добре да си мисли и за реализацията им. Или ако не – поне кой може наистина да го направи. И само после да не получи някоя „златна малинка нобелова награда“…

Те, идеите, понякога стават и като вицовете. Вицовете са свежарки, но кой ги измисля? Единствено знам кой измисля вицовете за блондинки. Ами останалите…? Така понякога става и с идеите. Да не говорим, че някои идеи са хитри и си позволяват едновременно да се „родят“ в две глави едновременно. Понякога и в повече. Как им се получава – не знам. Но понякога знаем, че изобретателите на еди-какво-си са двама, работили „независимо един от друг по едно и също време“.

Има и спящи идеи. За да ги събудите, трябва да им дадете малко гъдел. Начална скорост, така да се каже. Най-добре се получава с брейнсторминг, но това далеч не е единственият способ. Има си начини, като за всяко нещо. Важно е като ги събудите и да ги уловите. Щото докато се обърнете и – ехей – отлетяла. После и на ушите да си застанеш, не можеш се сети. Така отлитат и сънищата. В първите 10 секунди, след като се събудим, помним около 50% от съня си (това пък съвсем не помня къде го четох?). Ако изобщо нещо помним, нали зависело от фазата на съня. Така че или почваш веднага да записваш, или отлита. Воденето на дневник (по модерному – блог – вероятно е един от начините за това).

И така... "Мило блогче,..."

Еее-маа, е-са-са...

Еее-маа, е-са-са, е-са-са, о-пи-пи-а. И после – на втора, на трета, на четвърта… и така до десета. Сетихте ли се вече? Разбира се, че така се скачаше на ластик. Не, аз не съм „нежен“ или „обратен“, обаче по мое време това ни бяха игрите. Всички деца играеха заедно на всичко. И на ластик, и на народна, и на жмичка, и на стражари и апаши, и на топчета и т.н., и т.н. Измисляхме и разни игри, които можешеше да се играят само на определено място, понеже имаше подходящ навес, клони, стълбове, огради или каквото е било нужно. Даже и на футбола понякога имаше момичета. Да не говорим за краденето на плодове. Като се почне от джанки и череши, мине се през праскови, ябълки, круши, сливи, грозде… – де що е имало плодно дръвче в квартала (че и в съседните даже!) – все е било посещавано, и все - преди да узрее до края. В нашия квартал имаше и един къпинак. Дюлите сме подминавали, щото не стават за директна консумация.

Други пакости сме правили разнообразни, незаконосъобразни, на места и не толкова за разказване, та няма да ви ги пиша тук. Някой път, на по чашка бял чай, може да обменим опит.

А днес… Днес първо някои от някогашните деца вече не са деца, и второ – и преди всичко – игрите са други. Игрите са пред екрана – компютърния или телефонния и … всичко е единици и нули. Има и други игри, но – както се казваше в една реклама – не е „като едно време“… Да не говорим, че повечето плодни дръвчета си стоят, престояват и накрая плодовете падат по земята… Е, не навсякъде е така, но все повече и на все повече места.

И така, един прекрасен ден, някъде в гимназията (може би), когато учехме за Марк Твен и видях спелинга на Мисисипи, ми беше много лесно да го запомня. Защото бях скачал на ластик :). Откъдето и идва идеята за името на това място.

Лъжичка за ябълкови мигове

С търсене на "лъжичка за ябълкови мигове" успях да намеря в Г. инфо за един готин репортаж, който мернах снощи по ТВ. "Мернах", понеже не гледам ТВ целенасочено. Но явно в този момент е трябвало да закача нещичко, понеже това ми хареса. Много. Даже многомного! И според Г., това нещо се намира тук: http://pushkin-plyushkin.com/bg/#gallery , а също така можем да научим нещо по темата и тук: http://www.mediacafe.bg/the-scene/novi-zaglavia/714-roman-ostrovat-sekulov

Или с други думи - доволен съм - имам си нещо интересно и ново за четене, да не говорим, че има и книги по темата (ако добре се ориентирам).

Отваря ми се работа. Приятна. Супер!!!

Баба

Днес по радиото чух една песен. Това бе любимата песен на баба. Не знам защо толкова я харесваше, но всеки път като я чуехме по радиото, тя се заслушваше и почваше да казва и текста. Донякъде. После, като пораснах, аз й го разказвах, вече поназнайвах повече английски.

Иначе това беше една велика баба. Най-много с нея сме играли на карти и на шах, включително и в часовете, в които децата трябва уж да спят. Да, ама като не ти се спи и си мислиш за игрите. И за лудории… И тя ми уйдисваше, сигурно щото все пак е преценявала, че няма смисъл да ме мъчи да спя. Първо тя ме биеше, после като попораснах, аз почнах.

Другото, което си спомням бяха рецептите й. Правеше едно много готино пиле с ориз, при което оризът отгоре хващаше коричка и ставаше хрупкав и аз много обичах да го хрупам. Не знам как го докарваше, сигурно го е мажела с нещо, ама нямам идея с какво. Така и до днес не съм разбрал как се прави коричка на ориза.

Друго любимо ми беше една туршия – печени чушки, белени, с целина и чесън, в буркан. Тя си ги правеше. Бяха мега вкусни, други такива не съм ял.

Друга знаменитост, която само при нея съм ял – попара, ама с шунка и вместо вода – мляко с какао, разбира се и захар. Не знам как ви звучи, но на мен ми беше любимата закуска. Мешано солено и сладко… 

И разбира се – кекс. Помагал съм на баба да прави кекс много, много пъти и с това съм я запомнил. Не, че не е правела и други десерти, но най-много това.

А иначе беше инвалид жена, с детски паралич и понеже нещо не я лекували правилно, така и беше останала да накуцва с единия крак. Но живя до 78 г., а аз ще си я спомням винаги с много, много топлина в сърцето.

А за другата баба ще ви разкажа някой друг път.

To love somebody

Много нещо е изписано за любовта. Както и за Любовта. За ЛЮБОВТА пък да не говорим… Та – айде и аз – барабар Петко с мъжете :)

Сигурно всичките са верни. Който не го е изпитал, той не е имал мнение за това.

Мисля си за друго. Много хора вярват (или поне им се иска да вярват) в ГОЛЯМАТА любов. Онази, истинската, неповторимата, невероятната, за цял живот, че даже и след живота и т.н., и т.н. Сещате се за какво говорим, да не продължаваме с епитетите, че ще стана като свекърва. Да, защото тази любов (вероятно) включва и свекърва, че и тъща и чавета и т.н., както си му е редът.

Та въпросната голяма любов се случвала рядко, понеже точно определеният човек е някъде „там“ (но не на Балкана и не е потънал в кърви) и ние трябва да го намерим. Или той нас. И като се намерим и… само гледайте! Ама самото намиране е трудно, това си е част от цялото упражнение, и затова така рядко се случвала. Както и да е, това сигурно е така, ама донякъде. Защото ако беше точно така, сигурно малцина биха успявали да се намерят и да продължават да търсят и да търсят. Тогава населението на Земята нямаше да се увеличава, а да намалява (което май не е толкова лошо, като гледам точно „чаветата“ до блока, ама да не се отплесваме). И понеже това не става, то сигурно има и друго обяснение, значи. А то е, че въпросната „голяма любов“ вероятно може да съвпада с някакъв определен тип образ, който ако срещнем, ние си мислим, че това е. Край! От тук – натам – само щастие. Но понеже се случва да се разпадне връзката, следва новата „голяма любов“, която този път е „за последно“, „истинската“ и „вечната“. И така – до следващия път. Случва се. Не на всеки, но се случва. Още повече че, въпросното търсене обикновено се случва в един неголям отрязък от време, да речем между 20-тата и 30-тата година. Тогава е най-благоприятната възраст за връзки, семейства и прочее. Преди това хората са „незрезли“, пък после – „презрели“. Не, че това е  вярно, просто такива са схващанията и много хора от това се водят, обществото – и то. Така че намирането на точно определен човек в този точно определен отрязък от време си е… не знам. Не е лесно, май?

И затова си мисля, че намирането на „голямата любов“ не е толкова въпрос на съдба (Божий промисъл, карма или както и да го наречем), колкото на начин на мислене или отношение към хората и живота. Ако търсиш „голямата любов“, сигурно ще я намериш. Или ако не си я намерил, сигурно ще продължаваш да я търсиш, докато в един момент не почнеш да си задаваш логичния въпрос дали не си я изпуснал. Понеже идеални хора няма. Даже да има някой, който е абсолютно твое копие, пак ще има нещо, което не харесваш, понеже често ние самите не сме цвете. (това – за феновете на теорията, че в любовта трябва да има сходства). Ако пък е някой, който е пълна твоя противоположност, колкото и да има „химия“, в един момент може просто да ти дойде в повече (това пък за феновете на Кристина и Орлин, които знаят, че „плюс и минус не си приличат, значи се привличат“). Истината е някъде по средата, но тогава ще е един голям меланж от всичко и… върви че го харесвай такъв.

Така че най-щастливи вероятно са хората, които успяват да намерят щастието в това, което имат. Тяхната „голяма любов“ може би е в максимално оценяване на другия, след като е минала химията/привличането/влюбването и са останали по-трайните неща, които да оценим. По-известно е като обичане.

Ако всичко това не беше така, щяхме да имаме някакви глобални бракове, от типа – българин с канадка (не с „т“ и не за носене), японец с негърка и т.н. А както се вижда, голямата част от хората намират своето „щастие“ от кръга хора, които познават. Служебно, приятелски, съученически, градски и т.н. То и няма как да стане иначе – ако ТОЧНО ТВОЯТА „голяма“ любов живее в Мианмар, да успееш да узнаеш този невероятен факт, че после и да се вдигнеш и да я намериш някъде там, е толкова вероятно, колкото маймуната да успее да напише онези произведения на Шекспир на пишещата си машина при произволно натискане на клавишите, от известната теорема. 

И накрая да се направим на начетени и да завършим с: Improbe amor, quid non mortalia pectora cogis? (Вергилий)

„Аз съм българче…“

Не гледам сериали. Не знам дали д-р Хаус слуша хаус или просто създава хаос?

Не слушам чалга. Не мога да кажа „обичам те“ на Н-тинайсе езика и не карам целия блок да го знае, нито пък останалите участници в движението.

И не мразя циганите. Но очаквам законите да важат и за тях. Това, че това не се случва, не е проблем на циганите.

Не надувам музиката вкъщи (често). Можете да спите спокойно, особено между 2 и 4 следобед.

Спирам на пешеходна пътека. Не се чудете – минавайте.

Не навлизам в кръстовище, ако следващата улица е задръстена. Можете да спрете да надувате клаксона.

Не паркирам по тротоарите. Можете да минете с бебешката количка.

Правя място на малки деца и възрастни хора в градския транспорт. Когато Ви отстъпя място, не ме гледайте като извънземно, а сядайте.

Хвърлям си боклука в кофите. Дори и клечка за зъби да е.

Чистя снега пред блока, когато ми дойде реда. Ако вашият ред е утре – не се тревожете, чисто ще е.

Не ходя в молове. Нямам толкова излишно време и пари.

Не ходя по заведения. Нямам желание да дишам цигарен дим на аванта.

Не пуша. Ако чакате автобус с мен на спирката, няма да ви окадя.

Не ходя на море в Гърция. Предпочитам да подпомагам местния бизнес. И не обичам каменисти плажове.

Не правя дарения само на Българската Коледа. Целогодишно инвестирам в обществени дейности, колкото имам възможност.

Не псувам властта, ако нещо не работи. Пиша възпитани информационни писма, за да насоча вниманието към проблема.

Не източвам ДДС. Плащам си данъците и осигуровките и изисквам касова бележка.

Не тегля кредити. Цената на кредитния ресурс в България е неоправдано завишена, особено на фона на случващото се в Гърция и Европа през последните 2 г.

И не разбирам защо в България е пълно с хора, които правят всичките тези неща.

Българче ли съм аз?

Да оправим България за 1 ден

Да изчистим България за 1 ден! – Каква чудесна инициатива, колко много патос съдържа пожелателното подканяне на бТВ.

А можем ли да оправим България за 1 ден? Вероятно. Не е много трудно.

Какво тормози българина в наши дни? Понеже все „го оправят“, все „реформи“ се правят, та да видим.

На първо място – безработицата. Няма работа. Ами трудничко е. За привличане на инвеститори, които да създават работни места, е необходимо освен ниска данъчна политика и добра обща ситуация. Но докато има корупция на всякакви нива в държавата, трудно ще стане. Какво да се прави? Ами имаме си БОРКОР. Остава и да заработи. Корупция винаги е имало и ще продължи да има. Но нека не е в такива размери, все пак.

Следват ниските заплати. Това е много tricky въпрос. Много ми е забавно да слушам „немонополистите“ петролни фирми, които обясняват, че цените в България на петрола не са по-високи, отколкото в Европа. Даже сме и малко отдолу, реално. Ама това „малко“ дали е толкова малко, колкото да се оправдаят по-ниските заплати например на служителите по бензиностанциите? Нека някой провери колко получава един бензинджия в Лондон и в Ловеч, например. И да видим каква част от цената на горивото е това и дали – в крайна сметка – цената не е изкуствено завишена.

По подобен начин може да се направи сравнение с всеки един друг отрасъл. Например – шофьорите. Колко получава един БГ шофьор и колко - един немски? И двамата пътуват по цял свят и дейността им е сходна, карат подобни камиони и зареждат гориво навсякъде. Така че любимите оправдания на г-н „стопанска камара“ Божидар Данев, че, видите ли, в България сме имали ниска производителност на труда и затова са ни ниски заплатите, са просто прах в очите.

За храните да не говорим. Цените на веригите са много прозрачни и се вижда една и съща верига за колко продава стоката в България и в Германия, например. А разликата в заплатите същата ли е? Едва ли. Така че и тук имаме двоен аршин.

Така че заплатите в България се държат изкуствено ниски. Който каквото и да говори.

Какво друго тормози българина? Престъпност? О, чудесно. Само че съдебната власт у нас е „независима“, сиреч – по дефиниция не може да й се влияе. Прав беше Бойко като казваше „ние ги хващаме, те ги пускат“. Нима не е точно така? Нима няма хора с двуцифрен брой висящи дела на свобода? Трябва да се пипнат законите така, че да няма протакания и внезапни „заболявания“ на обвинените. Както и малко съвест. В най-добрия случай – да възложим делата на чужденци. Те няма да се помайват да ги бавят. Навремето г-н „външен дълг“ Велчев докара едни Агенти на Короната. Ами не е било случайно. Както се вижда – у нас и валутният борд е външно тяло. За да работят нещата, явно трябва някой отвън да дойде и да свърши работата. Ще му платим и пак ще ни излезне пак по-евтино.

Напоследък си говорим (отново) за кучетата. Ами няма как да се дава на 1 човек да осиновява стотици псета. Какво да се прави – всяко куче с маркировка и паспорт. И утре, като стане нещо – чие е кучето? Аха. Ясно. Виновният е ясен. Не е сложно.

И много често нещата се свеждат до това да се спазват законите. Не може да се паркира по тротоарите непрекъснато, особено пред паркинг, както е пред моя офис – паркингът празен, тротоарът – пълен. И после – „няма паркинги“. Няма, ама друг път. Същото важи и за превишената скорост. Сложете камери, не е сложно и направете моментално производство по събиране на глобите или затвор. Не е сложно.

И да не пропуснем проблемът с лекарствата. Това е частен проблем на по-големия, наречен „здравна реформа“. Проблемите в България със здравеопазването започнаха точно когато започна „здравната реформа“. От тогава – насам – все по-зле и по-зле и все повече корупция. Някой правил ли е проверка как фармацевтичните фирми „ухажват“ лекарите? Правят им презентации – през уикенд – в някой лъскав 4-5 звезден хотел. 1-2 пъти годишно – на конгрес в Щатите, Австралия или някъде другаде, на които конгреси се ходи с половинка, била тя законна или не. И всичко това – за сметка на фармацевтичните фирми. После не се чудете защо са ни скъпи лекарствата – тия разходи трябва някой да ги плаща. Така че утре лекарите като излязат да мрънкат за заплати и положение в държавата, да излязат и да кажат колко често ходят на „семинари“, къде и с кого. Не, че всички лекари са така. Редовия персонал наистина не е добре, защото наистина разчита на заплатата си, която наистина е ниска. Но останалите лекари, за които дори и Борисов знае, че взимат 15-20 хил. лв. на месец и нагоре са МНОГО добре. Бонусите от фармацевтичните фирми, за предписване на точно определени лекарства се връщат кеш, безотчетно и бездънно. Защото са много, особено за някои скъпи импланти и консумативи. Като цяло сред лекарите са едни от най-корумпираните хора в държавата. Не всички лекари, да бъдем точно. Но заради едните излиза лошо име и на другите. Факт.

И остана да кажа 2 призакзки за Дянков. Монка, вземи направи една промяна за връщане на 2% ДДС от всяка касова бележка. Ще видиш как хората ще почнат да си искат бонове, обороти да излизат на светло и т.н. Или дай отстъпка 2% от ДДС за плащане с банкови карти. Не е трудно, нали? Ама трябва и желание.

Така че да оправим България за 1 ден не е толкова сложно. Сложното е да има желание за това и управниците да действат наистина „в името на народа“, а не „от собствено име и за своя сметка“.

„Искам да си моя жена”

или кратък наръчник на фразите да предложите брак.

Тази фразичка от един блог ме наведе на цял низ от интересни мисли.

Първо, в блогът бе забранено да се пускат коментари към поста с тази фразичка, което сигурно означава, че е важна за собственика на блога. Още повече, че бе изразено желание фразата да бъде повторена. До тук – добре.

А второ – и преди всичко за мен – ми направи впечатление формулировката. Ако направя един литературен анализ, бих могъл да си мисля доста неща по темата.

„Искам“ - еднолично заявяване на желание, насочено към Аз-а и изразяващо някакви негови липси, които евентуално да бъдат удовлетворени. До тук – нищо особено.

„Да си моя“ - пожелателно притежателно местоимение, което също не би било необичайно, освен от малкия факт, че е насочено към друго човешко същество. Да искаш да бъде твое някое човешко същество… почти виждам бягащия Джим на сала на Хъкълбери Фин. Понеже робството, нали, вече отдавна не съществува и притежаването на друго човешко същество звучи, меко казано, не на място.

„Жена“ - това е обозначението на единия от двата пола в общия му вид. Когато се говори са семейни отношения, думата жена е безлично-не-на-място. Сякаш жената е някакъв предмет и това, че е част от семейство не я променя с нищо.

И какво толкова искам аз, от една толкова обикновена фраза, питате се вие? Ами аз нищо не искам. Всеки си има глава на раменете и може да я ползва (или не) по усмотрение. Само че, ако аз трябва да произнеса тази фраза, бих могъл да я кажа по съвсем различен начин, в зависимост от това къде е акцентът:

„Искам да съм твой мъж“ - например, макар и да няма робство, можеш сам да предложиш да си нечий, но не и да поискаш някой да е твой. Въпрос на уважение е да ти отговорят нещо в стил: „А аз искам да съм твоя“. Това – последното – в случай, че чувствата са споделени.

„Искаш ли да се омъжиш за мен?“ - класически въпрос, който в нашия случай може да се замени от „Искаш ли да станеш моя жена?“. Така или иначе, показва уважение към желанията на другия.

„Искаш ли да станеш моя съпруга?“ - тук освен уважението към желанията, показва и уважение към другия и това, че той би станал именно «съпруга», а не «жена».

„Ще се омъжиш ли за мен?“ - придружено от коленичене, пръстен и дълъг и влажен поглед е това, което най-често виждаме по филмите. Тук са избегнати неудобните уточнения жена-съпруга и говорим за омъжване, а не за „моя“. Освен това съчетанието „ще се… ли“ е добила гражданственост официална форма, съкратено от „искаш ли да се“. Явно, в такъв момент не е лесно да се говори, та затова ако имаме по-малко за казване, ще ни е по-лесно.

Романтичните начини са в стил: «искам да се събудим заедно след 50 г.» или подобни, които по заобиколен, но категоричен начин показват намеренията. Можете да измислите толкова, колкото звезди има на небето. И после ще се сетя поне за още един. Тук може да има много красота.

И останаха разговорните, в които полу на шега, полу на истина се задава въпросът, с идея ако не се получи точният отговор, да няма големи драми и излагации. Например: „ми да вземем да се вземем“ или „шес` деца шъ ти измачкам, само нека свърши мачъ“.

Какво бихте избрали Вие? Каквото и да изберете, по-добре е да го кажете. Ако пропуснете моментът, току-виж някой Ви изпреварил.

Наслука!