Вино от глухарчета

Не помня точно кога прочетох тази книга. Може да е било като бях малък, а може и да е било съвсем скоро. Сякаш това е можело винаги да се случи и винаги да остави в мен една и съща трайна следа. На нещо топло, нещо лично, нещо съкровено, нещо... като част от мен.

И макар някога да бях особено впечатлен от историята за горенето на книги от пожарникарите, то именно това вино ме е опиянило най-трайно. И особено финала:

...
Върнаха се в къщи и завариха дядо си сам на прегорялата, олисяла ливада да бере последните глухарчета. Заеха се да му помагат мълчаливо, но по едно време Дъглас, приведен в собствената си сянка, се обади:

— Том, как мислиш, щом тази година измина така, другата каква ще бъде — по-хубава ли, или по-лоша?

— Откъде да знам? — Том се опита да изсвири нещо на стебло от глухарче. — Не аз съм го майсторил този свят. — Позамисли се и додаде: — Макар понякога да ми се струва, че аз съм го създал. — И той плюна щастливо.

— Имам едно предчувствие — обади се Дъглас.

— Какво е то?

— Идущата година ще бъде още по-чудесна, дните ще са по-светли, нощите по-дълги и по-черни, повече хора ще измрат, повече бебета ще се родят, а центъра на всичко ще бъда аз!

— Ти и още два милиарда други като тебе, Дъг, недей забравя.

— В ден като днешния — прошепна Дъглас, — чувствам, че ще бъда само и единствено… аз!

— Ако ти потрябва помощ — засмя се Том, — викни, и ще се притека.

— Че какво може да помогне едно десетгодишно братче?

— Десетгодишното братче догодина ще е на единайсет. Всяка сутрин ще развивам света като гумената вътрешност на топка за голф, а вечер ще го навивам отново. Ако ме помолиш, може и да ти покажа как се прави…

— Ти си полудял.

— Такъв съм бил — Том кръстоса очи, изплези език — и такъв ще си остана!

Дъглас се изкиска. Слязоха в мазето с дядо си и докато той отделяше цветенцата от стеблата, те се вгледаха в цялото изминало лято, подредено по полиците и пробляскващо в неподвижни потоци — в бутилките с вино от глухарчета. Номерирани от едно до деветдесет и някое, шишетата от доматен сок, почти всичките вече напълнени, грееха в здрача на избата, по бутилка за всеки преживян летен ден.

— Ех, какъв чудесен начин да се съхранят юни, юли и август. Гениална работа.

Дядо им вдигна глава, позамисли се над думите и се усмихна.

— Във всеки случай по-умно, отколкото да скътваш разни неща на тавана и там да ги забравяш завинаги. Така поне можеш посред зима за миг или два отново да преживееш летния ден, а изпразнят ли се бутилките, тогава вече лятото си е отишло наистина, не е оставило подире си нищо, над което да се вайкаш, никакви сантиментални парцалаци, над които да се препъваш през следващите четирийсет години. Чисто, бездимно, полезно — това е то, виното от глухарчета.

Момчетата оглеждаха подредените бутилки.

— Ето го първия ден на лятото.

— Това е денят на новите гуменки.

— Вярно! А ето и Зелената машина!

— Прахоляк от стадо бизони и Чин Лин Су!

— Врачката Таро! Самотника!

— Това лято не се е свършило — заяви Том. — И никога няма да свърши. Защото аз завинаги ще помня всичко, което се е случило през всеки един ден на тази година.

— Ами, уви, свърши се, преди още да е започнало — обади се дядо им, който развинтваше винарската преса. — Не помня нищо освен някаква си нова трева, която не трябвало да се коси.

— Шегуваш ли се?

— Не, драга мои, не, Дъг и Том, с годините дните започват да се сливат… не можеш да ги различиш един от друг…

— Нищо подобно! — ядоса се Том. — В понеделник карах летни кънки в Електрическия парк, във вторник ядох шоколадова торта, в сряда цамбурнах в реката, в четвъртък се строполясах от една лозница, какво ли не се случи през тази седмица! А днеска, днешния ден ще го запомня с това, че листата са започнали да червенеят и да жълтеят. Скоро ще се настелят по ливадата и ще започнем да скачаме върху купчините от листа и да ги палим. Днешния ден ще го помня завинаги! Никога няма да го забравя, сигурен съм!

Дядо им погледна през прозорчето на избата към дърветата, които се поклащаха от хладния вятър.

— Разбира се, че няма, Том — успокои го той. — Няма, разбира се.



....


Дъглас затвори очи.

Юнските утра, юлското пладне, августовските нощи бяха отминали, свършили се бяха, отлетели бяха завинаги, само чувството за тях се беше запечатало в ума му. Сега пред него се задаваше цяла една есен, една бяла зима, една хладна и зеленееща пролет, в които да си припомня и да си прави равносметка за изминалото лято. А и да е забравил нещо, нали в мазето беше виното от глухарчета, отбелязано с ясни цифри за всеки един от преживените дни. Ще слиза долу често и ще се взира право в слънцето дотогава, докато усети, че го заслепява, сетне ще затваря очи, ще оглежда прогорените места, мимолетните белези, които танцуват по сгорещените клепачи; ще реди, ще пренарежда всяко пламъче и всяко отражение, докато рисунъкът се прояви ярък и чист…

от http://chitanka.info/text/4068/23

 RIP, Ray Bradbury !