В последните години ми се налага да влизам в Н-ското училище
по работа. То е кръстено на Йордан Радичков и е украсено с цитати и портрети. Когато
той почина, на всички ни беше криво. Една моя приятелка (лека й пръст и на нея!)
се беше познавала лично с него и не се изказа твърде ласкаво, предимно по
зодиакална линия, щото и той, и тя бяха Скорпиони, а тя си знаеше що за стока
са.
Тогава се бях замислил, че ние не познаваме нашите герои. (Всъщност,
познаваме много малко хората, но това е отделна тема.) От една страна виждаме
сътвореното от някого и си казваме „какъв човек!“, а от друга – има и хора,
които са се познавали с този някого и имат по-друго мнение.
Когато си отиде Леда Милева ми стана мъчно и си помислих, че
е добре да намеря време и да отида да целуна ръка на Валери Петров. Помислих
си, че той е човек, за когото бих направил това и го заслужава. И когото бих
искал лично да видя, да му стисна ръката, да му благодаря за създаденото. Времето
минаваше, а аз все не стигах до това. Той така си и отиде, без да го видя и да
му се поклоня. Сега ми е мъчно. Но също така си мисля, че има и някаква магия в
това творците да са творци, а не просто хора. Да са някъде там, където не ги
достигаш и виждаш, просто защото не си достоен за това, не си на тяхното ниво.
Може би така е и по-добре. И все пак, Дядо Вазов е бил популярен за времето си
и е имал досег с доста хора. Вероятно не е невъзможно това.
Кой остана, на когото да целуна ръка, преди да си отиде? Може
би Антон Дончев, не знам… Размишлявам върху това.
