Еее-маа, е-са-са...

Еее-маа, е-са-са, е-са-са, о-пи-пи-а. И после – на втора, на трета, на четвърта… и така до десета. Сетихте ли се вече? Разбира се, че така се скачаше на ластик. Не, аз не съм „нежен“ или „обратен“, обаче по мое време това ни бяха игрите. Всички деца играеха заедно на всичко. И на ластик, и на народна, и на жмичка, и на стражари и апаши, и на топчета и т.н., и т.н. Измисляхме и разни игри, които можешеше да се играят само на определено място, понеже имаше подходящ навес, клони, стълбове, огради или каквото е било нужно. Даже и на футбола понякога имаше момичета. Да не говорим за краденето на плодове. Като се почне от джанки и череши, мине се през праскови, ябълки, круши, сливи, грозде… – де що е имало плодно дръвче в квартала (че и в съседните даже!) – все е било посещавано, и все - преди да узрее до края. В нашия квартал имаше и един къпинак. Дюлите сме подминавали, щото не стават за директна консумация.

Други пакости сме правили разнообразни, незаконосъобразни, на места и не толкова за разказване, та няма да ви ги пиша тук. Някой път, на по чашка бял чай, може да обменим опит.

А днес… Днес първо някои от някогашните деца вече не са деца, и второ – и преди всичко – игрите са други. Игрите са пред екрана – компютърния или телефонния и … всичко е единици и нули. Има и други игри, но – както се казваше в една реклама – не е „като едно време“… Да не говорим, че повечето плодни дръвчета си стоят, престояват и накрая плодовете падат по земята… Е, не навсякъде е така, но все повече и на все повече места.

И така, един прекрасен ден, някъде в гимназията (може би), когато учехме за Марк Твен и видях спелинга на Мисисипи, ми беше много лесно да го запомня. Защото бях скачал на ластик :). Откъдето и идва идеята за името на това място.