To love somebody

Много нещо е изписано за любовта. Както и за Любовта. За ЛЮБОВТА пък да не говорим… Та – айде и аз – барабар Петко с мъжете :)

Сигурно всичките са верни. Който не го е изпитал, той не е имал мнение за това.

Мисля си за друго. Много хора вярват (или поне им се иска да вярват) в ГОЛЯМАТА любов. Онази, истинската, неповторимата, невероятната, за цял живот, че даже и след живота и т.н., и т.н. Сещате се за какво говорим, да не продължаваме с епитетите, че ще стана като свекърва. Да, защото тази любов (вероятно) включва и свекърва, че и тъща и чавета и т.н., както си му е редът.

Та въпросната голяма любов се случвала рядко, понеже точно определеният човек е някъде „там“ (но не на Балкана и не е потънал в кърви) и ние трябва да го намерим. Или той нас. И като се намерим и… само гледайте! Ама самото намиране е трудно, това си е част от цялото упражнение, и затова така рядко се случвала. Както и да е, това сигурно е така, ама донякъде. Защото ако беше точно така, сигурно малцина биха успявали да се намерят и да продължават да търсят и да търсят. Тогава населението на Земята нямаше да се увеличава, а да намалява (което май не е толкова лошо, като гледам точно „чаветата“ до блока, ама да не се отплесваме). И понеже това не става, то сигурно има и друго обяснение, значи. А то е, че въпросната „голяма любов“ вероятно може да съвпада с някакъв определен тип образ, който ако срещнем, ние си мислим, че това е. Край! От тук – натам – само щастие. Но понеже се случва да се разпадне връзката, следва новата „голяма любов“, която този път е „за последно“, „истинската“ и „вечната“. И така – до следващия път. Случва се. Не на всеки, но се случва. Още повече че, въпросното търсене обикновено се случва в един неголям отрязък от време, да речем между 20-тата и 30-тата година. Тогава е най-благоприятната възраст за връзки, семейства и прочее. Преди това хората са „незрезли“, пък после – „презрели“. Не, че това е  вярно, просто такива са схващанията и много хора от това се водят, обществото – и то. Така че намирането на точно определен човек в този точно определен отрязък от време си е… не знам. Не е лесно, май?

И затова си мисля, че намирането на „голямата любов“ не е толкова въпрос на съдба (Божий промисъл, карма или както и да го наречем), колкото на начин на мислене или отношение към хората и живота. Ако търсиш „голямата любов“, сигурно ще я намериш. Или ако не си я намерил, сигурно ще продължаваш да я търсиш, докато в един момент не почнеш да си задаваш логичния въпрос дали не си я изпуснал. Понеже идеални хора няма. Даже да има някой, който е абсолютно твое копие, пак ще има нещо, което не харесваш, понеже често ние самите не сме цвете. (това – за феновете на теорията, че в любовта трябва да има сходства). Ако пък е някой, който е пълна твоя противоположност, колкото и да има „химия“, в един момент може просто да ти дойде в повече (това пък за феновете на Кристина и Орлин, които знаят, че „плюс и минус не си приличат, значи се привличат“). Истината е някъде по средата, но тогава ще е един голям меланж от всичко и… върви че го харесвай такъв.

Така че най-щастливи вероятно са хората, които успяват да намерят щастието в това, което имат. Тяхната „голяма любов“ може би е в максимално оценяване на другия, след като е минала химията/привличането/влюбването и са останали по-трайните неща, които да оценим. По-известно е като обичане.

Ако всичко това не беше така, щяхме да имаме някакви глобални бракове, от типа – българин с канадка (не с „т“ и не за носене), японец с негърка и т.н. А както се вижда, голямата част от хората намират своето „щастие“ от кръга хора, които познават. Служебно, приятелски, съученически, градски и т.н. То и няма как да стане иначе – ако ТОЧНО ТВОЯТА „голяма“ любов живее в Мианмар, да успееш да узнаеш този невероятен факт, че после и да се вдигнеш и да я намериш някъде там, е толкова вероятно, колкото маймуната да успее да напише онези произведения на Шекспир на пишещата си машина при произволно натискане на клавишите, от известната теорема. 

И накрая да се направим на начетени и да завършим с: Improbe amor, quid non mortalia pectora cogis? (Вергилий)