Еее-маа, е-са-са...

Еее-маа, е-са-са, е-са-са, о-пи-пи-а. И после – на втора, на трета, на четвърта… и така до десета. Сетихте ли се вече? Разбира се, че така се скачаше на ластик. Не, аз не съм „нежен“ или „обратен“, обаче по мое време това ни бяха игрите. Всички деца играеха заедно на всичко. И на ластик, и на народна, и на жмичка, и на стражари и апаши, и на топчета и т.н., и т.н. Измисляхме и разни игри, които можешеше да се играят само на определено място, понеже имаше подходящ навес, клони, стълбове, огради или каквото е било нужно. Даже и на футбола понякога имаше момичета. Да не говорим за краденето на плодове. Като се почне от джанки и череши, мине се през праскови, ябълки, круши, сливи, грозде… – де що е имало плодно дръвче в квартала (че и в съседните даже!) – все е било посещавано, и все - преди да узрее до края. В нашия квартал имаше и един къпинак. Дюлите сме подминавали, щото не стават за директна консумация.

Други пакости сме правили разнообразни, незаконосъобразни, на места и не толкова за разказване, та няма да ви ги пиша тук. Някой път, на по чашка бял чай, може да обменим опит.

А днес… Днес първо някои от някогашните деца вече не са деца, и второ – и преди всичко – игрите са други. Игрите са пред екрана – компютърния или телефонния и … всичко е единици и нули. Има и други игри, но – както се казваше в една реклама – не е „като едно време“… Да не говорим, че повечето плодни дръвчета си стоят, престояват и накрая плодовете падат по земята… Е, не навсякъде е така, но все повече и на все повече места.

И така, един прекрасен ден, някъде в гимназията (може би), когато учехме за Марк Твен и видях спелинга на Мисисипи, ми беше много лесно да го запомня. Защото бях скачал на ластик :). Откъдето и идва идеята за името на това място.

Лъжичка за ябълкови мигове

С търсене на "лъжичка за ябълкови мигове" успях да намеря в Г. инфо за един готин репортаж, който мернах снощи по ТВ. "Мернах", понеже не гледам ТВ целенасочено. Но явно в този момент е трябвало да закача нещичко, понеже това ми хареса. Много. Даже многомного! И според Г., това нещо се намира тук: http://pushkin-plyushkin.com/bg/#gallery , а също така можем да научим нещо по темата и тук: http://www.mediacafe.bg/the-scene/novi-zaglavia/714-roman-ostrovat-sekulov

Или с други думи - доволен съм - имам си нещо интересно и ново за четене, да не говорим, че има и книги по темата (ако добре се ориентирам).

Отваря ми се работа. Приятна. Супер!!!

Баба

Днес по радиото чух една песен. Това бе любимата песен на баба. Не знам защо толкова я харесваше, но всеки път като я чуехме по радиото, тя се заслушваше и почваше да казва и текста. Донякъде. После, като пораснах, аз й го разказвах, вече поназнайвах повече английски.

Иначе това беше една велика баба. Най-много с нея сме играли на карти и на шах, включително и в часовете, в които децата трябва уж да спят. Да, ама като не ти се спи и си мислиш за игрите. И за лудории… И тя ми уйдисваше, сигурно щото все пак е преценявала, че няма смисъл да ме мъчи да спя. Първо тя ме биеше, после като попораснах, аз почнах.

Другото, което си спомням бяха рецептите й. Правеше едно много готино пиле с ориз, при което оризът отгоре хващаше коричка и ставаше хрупкав и аз много обичах да го хрупам. Не знам как го докарваше, сигурно го е мажела с нещо, ама нямам идея с какво. Така и до днес не съм разбрал как се прави коричка на ориза.

Друго любимо ми беше една туршия – печени чушки, белени, с целина и чесън, в буркан. Тя си ги правеше. Бяха мега вкусни, други такива не съм ял.

Друга знаменитост, която само при нея съм ял – попара, ама с шунка и вместо вода – мляко с какао, разбира се и захар. Не знам как ви звучи, но на мен ми беше любимата закуска. Мешано солено и сладко… 

И разбира се – кекс. Помагал съм на баба да прави кекс много, много пъти и с това съм я запомнил. Не, че не е правела и други десерти, но най-много това.

А иначе беше инвалид жена, с детски паралич и понеже нещо не я лекували правилно, така и беше останала да накуцва с единия крак. Но живя до 78 г., а аз ще си я спомням винаги с много, много топлина в сърцето.

А за другата баба ще ви разкажа някой друг път.

To love somebody

Много нещо е изписано за любовта. Както и за Любовта. За ЛЮБОВТА пък да не говорим… Та – айде и аз – барабар Петко с мъжете :)

Сигурно всичките са верни. Който не го е изпитал, той не е имал мнение за това.

Мисля си за друго. Много хора вярват (или поне им се иска да вярват) в ГОЛЯМАТА любов. Онази, истинската, неповторимата, невероятната, за цял живот, че даже и след живота и т.н., и т.н. Сещате се за какво говорим, да не продължаваме с епитетите, че ще стана като свекърва. Да, защото тази любов (вероятно) включва и свекърва, че и тъща и чавета и т.н., както си му е редът.

Та въпросната голяма любов се случвала рядко, понеже точно определеният човек е някъде „там“ (но не на Балкана и не е потънал в кърви) и ние трябва да го намерим. Или той нас. И като се намерим и… само гледайте! Ама самото намиране е трудно, това си е част от цялото упражнение, и затова така рядко се случвала. Както и да е, това сигурно е така, ама донякъде. Защото ако беше точно така, сигурно малцина биха успявали да се намерят и да продължават да търсят и да търсят. Тогава населението на Земята нямаше да се увеличава, а да намалява (което май не е толкова лошо, като гледам точно „чаветата“ до блока, ама да не се отплесваме). И понеже това не става, то сигурно има и друго обяснение, значи. А то е, че въпросната „голяма любов“ вероятно може да съвпада с някакъв определен тип образ, който ако срещнем, ние си мислим, че това е. Край! От тук – натам – само щастие. Но понеже се случва да се разпадне връзката, следва новата „голяма любов“, която този път е „за последно“, „истинската“ и „вечната“. И така – до следващия път. Случва се. Не на всеки, но се случва. Още повече че, въпросното търсене обикновено се случва в един неголям отрязък от време, да речем между 20-тата и 30-тата година. Тогава е най-благоприятната възраст за връзки, семейства и прочее. Преди това хората са „незрезли“, пък после – „презрели“. Не, че това е  вярно, просто такива са схващанията и много хора от това се водят, обществото – и то. Така че намирането на точно определен човек в този точно определен отрязък от време си е… не знам. Не е лесно, май?

И затова си мисля, че намирането на „голямата любов“ не е толкова въпрос на съдба (Божий промисъл, карма или както и да го наречем), колкото на начин на мислене или отношение към хората и живота. Ако търсиш „голямата любов“, сигурно ще я намериш. Или ако не си я намерил, сигурно ще продължаваш да я търсиш, докато в един момент не почнеш да си задаваш логичния въпрос дали не си я изпуснал. Понеже идеални хора няма. Даже да има някой, който е абсолютно твое копие, пак ще има нещо, което не харесваш, понеже често ние самите не сме цвете. (това – за феновете на теорията, че в любовта трябва да има сходства). Ако пък е някой, който е пълна твоя противоположност, колкото и да има „химия“, в един момент може просто да ти дойде в повече (това пък за феновете на Кристина и Орлин, които знаят, че „плюс и минус не си приличат, значи се привличат“). Истината е някъде по средата, но тогава ще е един голям меланж от всичко и… върви че го харесвай такъв.

Така че най-щастливи вероятно са хората, които успяват да намерят щастието в това, което имат. Тяхната „голяма любов“ може би е в максимално оценяване на другия, след като е минала химията/привличането/влюбването и са останали по-трайните неща, които да оценим. По-известно е като обичане.

Ако всичко това не беше така, щяхме да имаме някакви глобални бракове, от типа – българин с канадка (не с „т“ и не за носене), японец с негърка и т.н. А както се вижда, голямата част от хората намират своето „щастие“ от кръга хора, които познават. Служебно, приятелски, съученически, градски и т.н. То и няма как да стане иначе – ако ТОЧНО ТВОЯТА „голяма“ любов живее в Мианмар, да успееш да узнаеш този невероятен факт, че после и да се вдигнеш и да я намериш някъде там, е толкова вероятно, колкото маймуната да успее да напише онези произведения на Шекспир на пишещата си машина при произволно натискане на клавишите, от известната теорема. 

И накрая да се направим на начетени и да завършим с: Improbe amor, quid non mortalia pectora cogis? (Вергилий)

„Аз съм българче…“

Не гледам сериали. Не знам дали д-р Хаус слуша хаус или просто създава хаос?

Не слушам чалга. Не мога да кажа „обичам те“ на Н-тинайсе езика и не карам целия блок да го знае, нито пък останалите участници в движението.

И не мразя циганите. Но очаквам законите да важат и за тях. Това, че това не се случва, не е проблем на циганите.

Не надувам музиката вкъщи (често). Можете да спите спокойно, особено между 2 и 4 следобед.

Спирам на пешеходна пътека. Не се чудете – минавайте.

Не навлизам в кръстовище, ако следващата улица е задръстена. Можете да спрете да надувате клаксона.

Не паркирам по тротоарите. Можете да минете с бебешката количка.

Правя място на малки деца и възрастни хора в градския транспорт. Когато Ви отстъпя място, не ме гледайте като извънземно, а сядайте.

Хвърлям си боклука в кофите. Дори и клечка за зъби да е.

Чистя снега пред блока, когато ми дойде реда. Ако вашият ред е утре – не се тревожете, чисто ще е.

Не ходя в молове. Нямам толкова излишно време и пари.

Не ходя по заведения. Нямам желание да дишам цигарен дим на аванта.

Не пуша. Ако чакате автобус с мен на спирката, няма да ви окадя.

Не ходя на море в Гърция. Предпочитам да подпомагам местния бизнес. И не обичам каменисти плажове.

Не правя дарения само на Българската Коледа. Целогодишно инвестирам в обществени дейности, колкото имам възможност.

Не псувам властта, ако нещо не работи. Пиша възпитани информационни писма, за да насоча вниманието към проблема.

Не източвам ДДС. Плащам си данъците и осигуровките и изисквам касова бележка.

Не тегля кредити. Цената на кредитния ресурс в България е неоправдано завишена, особено на фона на случващото се в Гърция и Европа през последните 2 г.

И не разбирам защо в България е пълно с хора, които правят всичките тези неща.

Българче ли съм аз?

Да оправим България за 1 ден

Да изчистим България за 1 ден! – Каква чудесна инициатива, колко много патос съдържа пожелателното подканяне на бТВ.

А можем ли да оправим България за 1 ден? Вероятно. Не е много трудно.

Какво тормози българина в наши дни? Понеже все „го оправят“, все „реформи“ се правят, та да видим.

На първо място – безработицата. Няма работа. Ами трудничко е. За привличане на инвеститори, които да създават работни места, е необходимо освен ниска данъчна политика и добра обща ситуация. Но докато има корупция на всякакви нива в държавата, трудно ще стане. Какво да се прави? Ами имаме си БОРКОР. Остава и да заработи. Корупция винаги е имало и ще продължи да има. Но нека не е в такива размери, все пак.

Следват ниските заплати. Това е много tricky въпрос. Много ми е забавно да слушам „немонополистите“ петролни фирми, които обясняват, че цените в България на петрола не са по-високи, отколкото в Европа. Даже сме и малко отдолу, реално. Ама това „малко“ дали е толкова малко, колкото да се оправдаят по-ниските заплати например на служителите по бензиностанциите? Нека някой провери колко получава един бензинджия в Лондон и в Ловеч, например. И да видим каква част от цената на горивото е това и дали – в крайна сметка – цената не е изкуствено завишена.

По подобен начин може да се направи сравнение с всеки един друг отрасъл. Например – шофьорите. Колко получава един БГ шофьор и колко - един немски? И двамата пътуват по цял свят и дейността им е сходна, карат подобни камиони и зареждат гориво навсякъде. Така че любимите оправдания на г-н „стопанска камара“ Божидар Данев, че, видите ли, в България сме имали ниска производителност на труда и затова са ни ниски заплатите, са просто прах в очите.

За храните да не говорим. Цените на веригите са много прозрачни и се вижда една и съща верига за колко продава стоката в България и в Германия, например. А разликата в заплатите същата ли е? Едва ли. Така че и тук имаме двоен аршин.

Така че заплатите в България се държат изкуствено ниски. Който каквото и да говори.

Какво друго тормози българина? Престъпност? О, чудесно. Само че съдебната власт у нас е „независима“, сиреч – по дефиниция не може да й се влияе. Прав беше Бойко като казваше „ние ги хващаме, те ги пускат“. Нима не е точно така? Нима няма хора с двуцифрен брой висящи дела на свобода? Трябва да се пипнат законите така, че да няма протакания и внезапни „заболявания“ на обвинените. Както и малко съвест. В най-добрия случай – да възложим делата на чужденци. Те няма да се помайват да ги бавят. Навремето г-н „външен дълг“ Велчев докара едни Агенти на Короната. Ами не е било случайно. Както се вижда – у нас и валутният борд е външно тяло. За да работят нещата, явно трябва някой отвън да дойде и да свърши работата. Ще му платим и пак ще ни излезне пак по-евтино.

Напоследък си говорим (отново) за кучетата. Ами няма как да се дава на 1 човек да осиновява стотици псета. Какво да се прави – всяко куче с маркировка и паспорт. И утре, като стане нещо – чие е кучето? Аха. Ясно. Виновният е ясен. Не е сложно.

И много често нещата се свеждат до това да се спазват законите. Не може да се паркира по тротоарите непрекъснато, особено пред паркинг, както е пред моя офис – паркингът празен, тротоарът – пълен. И после – „няма паркинги“. Няма, ама друг път. Същото важи и за превишената скорост. Сложете камери, не е сложно и направете моментално производство по събиране на глобите или затвор. Не е сложно.

И да не пропуснем проблемът с лекарствата. Това е частен проблем на по-големия, наречен „здравна реформа“. Проблемите в България със здравеопазването започнаха точно когато започна „здравната реформа“. От тогава – насам – все по-зле и по-зле и все повече корупция. Някой правил ли е проверка как фармацевтичните фирми „ухажват“ лекарите? Правят им презентации – през уикенд – в някой лъскав 4-5 звезден хотел. 1-2 пъти годишно – на конгрес в Щатите, Австралия или някъде другаде, на които конгреси се ходи с половинка, била тя законна или не. И всичко това – за сметка на фармацевтичните фирми. После не се чудете защо са ни скъпи лекарствата – тия разходи трябва някой да ги плаща. Така че утре лекарите като излязат да мрънкат за заплати и положение в държавата, да излязат и да кажат колко често ходят на „семинари“, къде и с кого. Не, че всички лекари са така. Редовия персонал наистина не е добре, защото наистина разчита на заплатата си, която наистина е ниска. Но останалите лекари, за които дори и Борисов знае, че взимат 15-20 хил. лв. на месец и нагоре са МНОГО добре. Бонусите от фармацевтичните фирми, за предписване на точно определени лекарства се връщат кеш, безотчетно и бездънно. Защото са много, особено за някои скъпи импланти и консумативи. Като цяло сред лекарите са едни от най-корумпираните хора в държавата. Не всички лекари, да бъдем точно. Но заради едните излиза лошо име и на другите. Факт.

И остана да кажа 2 призакзки за Дянков. Монка, вземи направи една промяна за връщане на 2% ДДС от всяка касова бележка. Ще видиш как хората ще почнат да си искат бонове, обороти да излизат на светло и т.н. Или дай отстъпка 2% от ДДС за плащане с банкови карти. Не е трудно, нали? Ама трябва и желание.

Така че да оправим България за 1 ден не е толкова сложно. Сложното е да има желание за това и управниците да действат наистина „в името на народа“, а не „от собствено име и за своя сметка“.

„Искам да си моя жена”

или кратък наръчник на фразите да предложите брак.

Тази фразичка от един блог ме наведе на цял низ от интересни мисли.

Първо, в блогът бе забранено да се пускат коментари към поста с тази фразичка, което сигурно означава, че е важна за собственика на блога. Още повече, че бе изразено желание фразата да бъде повторена. До тук – добре.

А второ – и преди всичко за мен – ми направи впечатление формулировката. Ако направя един литературен анализ, бих могъл да си мисля доста неща по темата.

„Искам“ - еднолично заявяване на желание, насочено към Аз-а и изразяващо някакви негови липси, които евентуално да бъдат удовлетворени. До тук – нищо особено.

„Да си моя“ - пожелателно притежателно местоимение, което също не би било необичайно, освен от малкия факт, че е насочено към друго човешко същество. Да искаш да бъде твое някое човешко същество… почти виждам бягащия Джим на сала на Хъкълбери Фин. Понеже робството, нали, вече отдавна не съществува и притежаването на друго човешко същество звучи, меко казано, не на място.

„Жена“ - това е обозначението на единия от двата пола в общия му вид. Когато се говори са семейни отношения, думата жена е безлично-не-на-място. Сякаш жената е някакъв предмет и това, че е част от семейство не я променя с нищо.

И какво толкова искам аз, от една толкова обикновена фраза, питате се вие? Ами аз нищо не искам. Всеки си има глава на раменете и може да я ползва (или не) по усмотрение. Само че, ако аз трябва да произнеса тази фраза, бих могъл да я кажа по съвсем различен начин, в зависимост от това къде е акцентът:

„Искам да съм твой мъж“ - например, макар и да няма робство, можеш сам да предложиш да си нечий, но не и да поискаш някой да е твой. Въпрос на уважение е да ти отговорят нещо в стил: „А аз искам да съм твоя“. Това – последното – в случай, че чувствата са споделени.

„Искаш ли да се омъжиш за мен?“ - класически въпрос, който в нашия случай може да се замени от „Искаш ли да станеш моя жена?“. Така или иначе, показва уважение към желанията на другия.

„Искаш ли да станеш моя съпруга?“ - тук освен уважението към желанията, показва и уважение към другия и това, че той би станал именно «съпруга», а не «жена».

„Ще се омъжиш ли за мен?“ - придружено от коленичене, пръстен и дълъг и влажен поглед е това, което най-често виждаме по филмите. Тук са избегнати неудобните уточнения жена-съпруга и говорим за омъжване, а не за „моя“. Освен това съчетанието „ще се… ли“ е добила гражданственост официална форма, съкратено от „искаш ли да се“. Явно, в такъв момент не е лесно да се говори, та затова ако имаме по-малко за казване, ще ни е по-лесно.

Романтичните начини са в стил: «искам да се събудим заедно след 50 г.» или подобни, които по заобиколен, но категоричен начин показват намеренията. Можете да измислите толкова, колкото звезди има на небето. И после ще се сетя поне за още един. Тук може да има много красота.

И останаха разговорните, в които полу на шега, полу на истина се задава въпросът, с идея ако не се получи точният отговор, да няма големи драми и излагации. Например: „ми да вземем да се вземем“ или „шес` деца шъ ти измачкам, само нека свърши мачъ“.

Какво бихте избрали Вие? Каквото и да изберете, по-добре е да го кажете. Ако пропуснете моментът, току-виж някой Ви изпреварил.

Наслука!