Age is an issue of mind over matter. If you don't mind, it doesn't matter.

Mark Twain

сряда, 3 септември 2014 г.

За Валери Петров


В последните години ми се налага да влизам в Н-ското училище по работа. То е кръстено на Йордан Радичков и е украсено с цитати и портрети. Когато той почина, на всички ни беше криво. Една моя приятелка (лека й пръст и на нея!) се беше познавала лично с него и не се изказа твърде ласкаво, предимно по зодиакална линия, щото и той, и тя бяха Скорпиони, а тя си знаеше що за стока са.

Тогава се бях замислил, че ние не познаваме нашите герои. (Всъщност, познаваме много малко хората, но това е отделна тема.) От една страна виждаме сътвореното от някого и си казваме „какъв човек!“, а от друга – има и хора, които са се познавали с този някого и имат по-друго мнение.

Когато си отиде Леда Милева ми стана мъчно и си помислих, че е добре да намеря време и да отида да целуна ръка на Валери Петров. Помислих си, че той е човек, за когото бих направил това и го заслужава. И когото бих искал лично да видя, да му стисна ръката, да му благодаря за създаденото. Времето минаваше, а аз все не стигах до това. Той така си и отиде, без да го видя и да му се поклоня. Сега ми е мъчно. Но също така си мисля, че има и някаква магия в това творците да са творци, а не просто хора. Да са някъде там, където не ги достигаш и виждаш, просто защото не си достоен за това, не си на тяхното ниво. Може би така е и по-добре. И все пак, Дядо Вазов е бил популярен за времето си и е имал досег с доста хора. Вероятно не е невъзможно това.

Кой остана, на когото да целуна ръка, преди да си отиде? Може би Антон Дончев, не знам… Размишлявам върху това.

Няма коментари:

Публикуване на коментар