Caribiana
Думите й са несекваща тъга
от небе – неудържимо плаче.
Бърка в дъното на твоята душа
като шепа на отритнато сираче
и те стиска; просто те удавя
в океан от жажда за обичане.
Ненатрапчива. Непожелана.
Като лист под шапка на кокиче.
Нямаш думи. Онемял крещиш.
И ти идва всички да затриеш,
само за да спре да я боли!
Да поемеш въздух, да отпиеш
от словата й на влюбена роса,
които топлят. Като слънце.
Като стара сбъдната мечта.
Там откриваш твоето си зрънце.
Да видиш ти! Как ме изненада днес OldReader-a, поднасяйки ми тази публикация :) Благодаря ти много, много. Толкова е трогателно и мило. Но чак ми стана съвестно, задето карам хората да се чувстват по такъв начин. Защото по принцип перманентното ми състояние съвсем не е такава вселенска тъга (а е стрес и паника), просто когато ме завладее тъжното, ме избива на поезия. Обаче от друга страна пък - виж какъв хубав стих ти се е получил. Значи все пак има полза от писането ми, щом вдъхновява някой да твори. И след всички тия думи дето излях, искам най-вече да кажа, че ми е супер радостно, когато някой стар познайник ми напомни за себе си :)
ОтговорИзтриванеУдоволствието е мое!
ОтговорИзтриванеРадостната Caribiana липсва. Влюбената. И дано скоро се намери...