Приказки. Кой не обича приказки! Хората винаги са се въртяли около приказките и историите. Да, детските наистина ги наричаме "приказки". А за големите? Различно. Понякога са във вид на ТВ сериал, понякога - жълта преса, понякога роман от Стивън Кинг или който ви е любим автор. Или книга-игра. Или поредната игра, на която трепеш де що мърда и е грозно. А в най-ново време - просто блог :)
Във всички случаи хората обичат историите и ги купуват. Дали с пари, дали с внимание, дали с препоръки - историите вървят. А най-вървежни са добрите истории. Кои са добри ли? Е, ами това е и изкуство - всичко е относително - добри са тези, които на нас ни допадат.
И така, да добавим тук 3 линка, които намерих:
http://deteto.evo.bg/mp3.html
http://www.avtori.com/categories/4.html
http://ljube.com/278/
На тези места има детски аудио-приказки. Още един начин за споделяне на истории...
петък, 29 юни 2012 г.
вторник, 26 юни 2012 г.
Те
Те се срещат на
прага на залеза –
там, където
започва нощта.
Недокоснати още. Нечакани.
Те се срещнаха
просто така.
Те рисуват
съзвездия с мъниста
(взимат с шепи от
морското дъно).
Те мълчат. Те се
смеят наистина.
И нехаят, че всъщност
е тъмно.
Те се взират в
очите на другия
и в дъгата под
лунни лъчи.
Бяха двама и бяха
си чужди –
пак са двама, но
с общи мечти.
петък, 22 юни 2012 г.
Тя
Тя се влюбва в
луните по здрач
и звездите из
космоса дири;
тя по Млечния път
е ездач –
еднорог до косите ѝ цвили.
Тя събира ти
изгреви в шепи,
от които
разлистват цветя.
Тя те буди с целувките
леки
като стон на
игрива сърна.
Тя е всичко,
което мечтаеш
(даже всичко,
което не си).
Смелост имаш ли
да си признаеш,
че изгубен си в
тези очи?
петък, 15 юни 2012 г.
Приказки по радиото
Когато бях малък на размери (на акъл - не знам), в 6,50 сутрин по радиото имаше приказки. Никога не тръгвах на детска без приказката. Това ми беше малката утеха за досадното ранно ставане.
Можете да чуете приказка по радиото в 18,25 в делничните дни, след новините, по Христо Ботев. Не знам как са избрали часа, но приказките са хубави, с поука, както се казва. Или поне аз намирам такава :)
Можете да чуете приказка по радиото в 18,25 в делничните дни, след новините, по Христо Ботев. Не знам как са избрали часа, но приказките са хубави, с поука, както се казва. Или поне аз намирам такава :)
вторник, 12 юни 2012 г.
Вино от глухарчета
Не помня точно кога прочетох тази книга. Може да е било като бях малък, а може и да е било съвсем скоро. Сякаш това е можело винаги да се случи и винаги да остави в мен една и съща трайна следа. На нещо топло, нещо лично, нещо съкровено, нещо... като част от мен.
И макар някога да бях особено впечатлен от историята за горенето на книги от пожарникарите, то именно това вино ме е опиянило най-трайно. И особено финала:
...
Върнаха се в къщи и завариха дядо си сам на прегорялата, олисяла ливада да бере последните глухарчета. Заеха се да му помагат мълчаливо, но по едно време Дъглас, приведен в собствената си сянка, се обади:
— Том, как мислиш, щом тази година измина така, другата каква ще бъде — по-хубава ли, или по-лоша?
— Откъде да знам? — Том се опита да изсвири нещо на стебло от глухарче. — Не аз съм го майсторил този свят. — Позамисли се и додаде: — Макар понякога да ми се струва, че аз съм го създал. — И той плюна щастливо.
— Имам едно предчувствие — обади се Дъглас.
— Какво е то?
— Идущата година ще бъде още по-чудесна, дните ще са по-светли, нощите по-дълги и по-черни, повече хора ще измрат, повече бебета ще се родят, а центъра на всичко ще бъда аз!
— Ти и още два милиарда други като тебе, Дъг, недей забравя.
— В ден като днешния — прошепна Дъглас, — чувствам, че ще бъда само и единствено… аз!
— Ако ти потрябва помощ — засмя се Том, — викни, и ще се притека.
— Че какво може да помогне едно десетгодишно братче?
— Десетгодишното братче догодина ще е на единайсет. Всяка сутрин ще развивам света като гумената вътрешност на топка за голф, а вечер ще го навивам отново. Ако ме помолиш, може и да ти покажа как се прави…
— Ти си полудял.
— Такъв съм бил — Том кръстоса очи, изплези език — и такъв ще си остана!
Дъглас се изкиска. Слязоха в мазето с дядо си и докато той отделяше цветенцата от стеблата, те се вгледаха в цялото изминало лято, подредено по полиците и пробляскващо в неподвижни потоци — в бутилките с вино от глухарчета. Номерирани от едно до деветдесет и някое, шишетата от доматен сок, почти всичките вече напълнени, грееха в здрача на избата, по бутилка за всеки преживян летен ден.
— Ех, какъв чудесен начин да се съхранят юни, юли и август. Гениална работа.
Дядо им вдигна глава, позамисли се над думите и се усмихна.
— Във всеки случай по-умно, отколкото да скътваш разни неща на тавана и там да ги забравяш завинаги. Така поне можеш посред зима за миг или два отново да преживееш летния ден, а изпразнят ли се бутилките, тогава вече лятото си е отишло наистина, не е оставило подире си нищо, над което да се вайкаш, никакви сантиментални парцалаци, над които да се препъваш през следващите четирийсет години. Чисто, бездимно, полезно — това е то, виното от глухарчета.
Момчетата оглеждаха подредените бутилки.
— Ето го първия ден на лятото.
— Това е денят на новите гуменки.
— Вярно! А ето и Зелената машина!
— Прахоляк от стадо бизони и Чин Лин Су!
— Врачката Таро! Самотника!
— Това лято не се е свършило — заяви Том. — И никога няма да свърши. Защото аз завинаги ще помня всичко, което се е случило през всеки един ден на тази година.
— Ами, уви, свърши се, преди още да е започнало — обади се дядо им, който развинтваше винарската преса. — Не помня нищо освен някаква си нова трева, която не трябвало да се коси.
— Шегуваш ли се?
— Не, драга мои, не, Дъг и Том, с годините дните започват да се сливат… не можеш да ги различиш един от друг…
— Нищо подобно! — ядоса се Том. — В понеделник карах летни кънки в Електрическия парк, във вторник ядох шоколадова торта, в сряда цамбурнах в реката, в четвъртък се строполясах от една лозница, какво ли не се случи през тази седмица! А днеска, днешния ден ще го запомня с това, че листата са започнали да червенеят и да жълтеят. Скоро ще се настелят по ливадата и ще започнем да скачаме върху купчините от листа и да ги палим. Днешния ден ще го помня завинаги! Никога няма да го забравя, сигурен съм!
Дядо им погледна през прозорчето на избата към дърветата, които се поклащаха от хладния вятър.
— Разбира се, че няма, Том — успокои го той. — Няма, разбира се.
....
Дъглас затвори очи.
Юнските утра, юлското пладне, августовските нощи бяха отминали, свършили се бяха, отлетели бяха завинаги, само чувството за тях се беше запечатало в ума му. Сега пред него се задаваше цяла една есен, една бяла зима, една хладна и зеленееща пролет, в които да си припомня и да си прави равносметка за изминалото лято. А и да е забравил нещо, нали в мазето беше виното от глухарчета, отбелязано с ясни цифри за всеки един от преживените дни. Ще слиза долу често и ще се взира право в слънцето дотогава, докато усети, че го заслепява, сетне ще затваря очи, ще оглежда прогорените места, мимолетните белези, които танцуват по сгорещените клепачи; ще реди, ще пренарежда всяко пламъче и всяко отражение, докато рисунъкът се прояви ярък и чист…
RIP, Ray Bradbury !
И макар някога да бях особено впечатлен от историята за горенето на книги от пожарникарите, то именно това вино ме е опиянило най-трайно. И особено финала:
...
Върнаха се в къщи и завариха дядо си сам на прегорялата, олисяла ливада да бере последните глухарчета. Заеха се да му помагат мълчаливо, но по едно време Дъглас, приведен в собствената си сянка, се обади:
— Том, как мислиш, щом тази година измина така, другата каква ще бъде — по-хубава ли, или по-лоша?
— Откъде да знам? — Том се опита да изсвири нещо на стебло от глухарче. — Не аз съм го майсторил този свят. — Позамисли се и додаде: — Макар понякога да ми се струва, че аз съм го създал. — И той плюна щастливо.
— Имам едно предчувствие — обади се Дъглас.
— Какво е то?
— Идущата година ще бъде още по-чудесна, дните ще са по-светли, нощите по-дълги и по-черни, повече хора ще измрат, повече бебета ще се родят, а центъра на всичко ще бъда аз!
— Ти и още два милиарда други като тебе, Дъг, недей забравя.
— В ден като днешния — прошепна Дъглас, — чувствам, че ще бъда само и единствено… аз!
— Ако ти потрябва помощ — засмя се Том, — викни, и ще се притека.
— Че какво може да помогне едно десетгодишно братче?
— Десетгодишното братче догодина ще е на единайсет. Всяка сутрин ще развивам света като гумената вътрешност на топка за голф, а вечер ще го навивам отново. Ако ме помолиш, може и да ти покажа как се прави…
— Ти си полудял.
— Такъв съм бил — Том кръстоса очи, изплези език — и такъв ще си остана!
Дъглас се изкиска. Слязоха в мазето с дядо си и докато той отделяше цветенцата от стеблата, те се вгледаха в цялото изминало лято, подредено по полиците и пробляскващо в неподвижни потоци — в бутилките с вино от глухарчета. Номерирани от едно до деветдесет и някое, шишетата от доматен сок, почти всичките вече напълнени, грееха в здрача на избата, по бутилка за всеки преживян летен ден.
— Ех, какъв чудесен начин да се съхранят юни, юли и август. Гениална работа.
Дядо им вдигна глава, позамисли се над думите и се усмихна.
— Във всеки случай по-умно, отколкото да скътваш разни неща на тавана и там да ги забравяш завинаги. Така поне можеш посред зима за миг или два отново да преживееш летния ден, а изпразнят ли се бутилките, тогава вече лятото си е отишло наистина, не е оставило подире си нищо, над което да се вайкаш, никакви сантиментални парцалаци, над които да се препъваш през следващите четирийсет години. Чисто, бездимно, полезно — това е то, виното от глухарчета.
Момчетата оглеждаха подредените бутилки.
— Ето го първия ден на лятото.
— Това е денят на новите гуменки.
— Вярно! А ето и Зелената машина!
— Прахоляк от стадо бизони и Чин Лин Су!
— Врачката Таро! Самотника!
— Това лято не се е свършило — заяви Том. — И никога няма да свърши. Защото аз завинаги ще помня всичко, което се е случило през всеки един ден на тази година.
— Ами, уви, свърши се, преди още да е започнало — обади се дядо им, който развинтваше винарската преса. — Не помня нищо освен някаква си нова трева, която не трябвало да се коси.
— Шегуваш ли се?
— Не, драга мои, не, Дъг и Том, с годините дните започват да се сливат… не можеш да ги различиш един от друг…
— Нищо подобно! — ядоса се Том. — В понеделник карах летни кънки в Електрическия парк, във вторник ядох шоколадова торта, в сряда цамбурнах в реката, в четвъртък се строполясах от една лозница, какво ли не се случи през тази седмица! А днеска, днешния ден ще го запомня с това, че листата са започнали да червенеят и да жълтеят. Скоро ще се настелят по ливадата и ще започнем да скачаме върху купчините от листа и да ги палим. Днешния ден ще го помня завинаги! Никога няма да го забравя, сигурен съм!
Дядо им погледна през прозорчето на избата към дърветата, които се поклащаха от хладния вятър.
— Разбира се, че няма, Том — успокои го той. — Няма, разбира се.
....
Дъглас затвори очи.
Юнските утра, юлското пладне, августовските нощи бяха отминали, свършили се бяха, отлетели бяха завинаги, само чувството за тях се беше запечатало в ума му. Сега пред него се задаваше цяла една есен, една бяла зима, една хладна и зеленееща пролет, в които да си припомня и да си прави равносметка за изминалото лято. А и да е забравил нещо, нали в мазето беше виното от глухарчета, отбелязано с ясни цифри за всеки един от преживените дни. Ще слиза долу често и ще се взира право в слънцето дотогава, докато усети, че го заслепява, сетне ще затваря очи, ще оглежда прогорените места, мимолетните белези, които танцуват по сгорещените клепачи; ще реди, ще пренарежда всяко пламъче и всяко отражение, докато рисунъкът се прояви ярък и чист…
от http://chitanka.info/text/4068/23
RIP, Ray Bradbury !
събота, 2 юни 2012 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)